Как реагираме на изпитанията определя истинността на нашата вяра

Посланието на Яков е много различно от всяка друга книга в Новият Завет. Някои го наричат новозаветната книга на мъдростта. Тя е изпълнена с притчи за живота на християнина.

Четейки Апостол Павел ние задълбаваме, четейки Евреи, ние разширяваме познанията си за Бог. Четейки Йоан, ние навлизаме в мистицизма на връзката между Христос и Бог и разбираме уникални неща.

Когато, обаче прочетем Яков, ние се смущаваме. Посланието на Яков е като „юмрук в зъбите.“ Апостола не обяснява нещата надълго и нашироко, а направо се заема с проблема. Яков пише за най-великият въпрос, който християните си задават „Какво е да си Божи човек?, Какво означава истински религиозен човек?“ За юдеите и римляните, както и гърците, религиозен човек е човек, който изпълнява ритуали и правила. Това въобще не е вярно, пророците, Исус и апостолите ни казват, че религиозният човек е свят човек.

Най-първата от всичките новозаветни книги (написана около 44-45г Сл. Хр) се занимава с най-важният въпрос „Какво означава Божи човек?“ Яков пише за всяка ситуация в живота на Божиите хора:

• Как християнинът се справя с проблемите
• Как се отнася с Библията си
• Как се отнася с бедните и нисшите
• Какво общо имат вяра и дела
• Как контролира езика си
• Как се отнася с другите
• Как се отнася към греха
• Как се оснася към караниците и яростта
• Как се отнася към парите – богатство или бедност
• Как се отнася към ламтенето/пожелаването
• Как се отнася към молитвата

От Яков не може да се избяга. Той засяга всяка една важна тема от живота на християнина. Едни от най-кратките коментари на книги от Библията, са коментарите на книгата Яков. Там няма проблематичен текст, няма две мнения, всичко е ясно и точно. Той е като Майк Тайсън – точен и прецизен в крушетата, (ляв – ляв, десен)- към християните, които живят между капките.

Яков е малкият брат на Исус, пастора в църквата в Ерусалим. Той познава Библията много добре. В пет глави, той цитира от 22 книги в Библията и 26 пъти от проповедта на планината.

Точно както студент по медицина научава всичко за физиологията и е убеден, че ще стане доктор, и после отива в моргата и изправен пред мъртвият труп, той припада, така Яков говори за една тема – Практично християнство т.е. как да живеем като християни. Ще видите много хора, които по време на семинари и лагери направо процъфтяват, но когато свърши всичко, те някакси угасват. Яков ни дава практични наставления как да се справим с тези проблеми.

 

* – материалът е взет от  http://www.hmbo.org/ybw/archives/205

Това библейско изучаване има за цел да покаже до какво води доверието ни в грешните неща, и по-специални религиозността.

А когато народът се върна в стана, Израелевите старейшини казаха: Защо ни порази Господ днес пред филистимците? Нека донесем тук ковчега за плочите на Господния завет от Сило, така че, като дойде сред нас, да ни избави от ръката на неприятелите ни. И така, народът изпрати вестоносци в Сило и донесоха оттам ковчега на завета на Господа на Силите, Който обитава между херувимите. И двамата Илийеви сина, Офний и Финеес, бяха там с ковчега на Божия завет.  След като ковчегът на Господния завет дойде в стана, целият Израел извика със силен глас, така че земята проехтя. … Тогава филистимците влязоха в бой; Израел беше поразен и всеки побегна в шатъра си. Стана голямо поражение, паднаха тридесет хиляди пешаци от Израел. 1 Царе 4:3-5, 10

А снаха му, Финеесовата жена, която беше в напреднала бременност, щом чу известието, че Божият ковчег бил пленен и че свекърът й и мъжът й умрели, преви се и роди, защото болките й я хванаха.Тя нарече детето Ихавод, като казваше: Славата се изгуби от Израел 1 Царе 4:19, 21

Еврейската дума за слава е каб/вод – от тук името на Финеесовият син - Ихавод – славата се изгуби от Израел. Буквално думата означава „тежък“ и в нашият език казваме „този човек си тежи на мястото“ – т.е. велик е, може да се разчита на него и има власт. Та, да отдадеш слава на Бог означава – да признаеш важността Му, като вярваш и разчиташ на Него.

През годините на съществуването си, Израел се е бил с много врагове. Те са се били с амалекитците, моавците, ханаанците и други. По времето на съдиите, те са се сблъскали с един нов враг, и то много пъти - филистимците. Самсон, Самуил и Давид са се били с тях. Също и Саул като дори е бил убит от тях. Голиат е може би, най-известният филистимец в Библията.

Кои са били филистимците? Те са били преселници заселели се на югозападният бряг на Палестина като се предполага, че са дошли от остров Крит. Те са живели в пет града от което единият е много известен, Газа. Другите градове са били Ашдод, Екрон, Ашкелон и Гат. Ашдод е мястото, където след победата над Израел филистимците занасят Господният ковчег.

Когато при една от битките, Израел губи (1 Царе 4:1-2), хората запитват мъдреците защо е станало това? Старейшините са били ръководителите на земята по онова време . Те са били на брой 70:

Тогава Господ каза на Моисей: Събери ми седемдесет мъже измежду Израелевите старейшини, които познаваш като старейшини на народа и техни надзиратели, и ги доведи при шатъра за срещане, за да застанат там с теб.  И Аз, като сляза, ще говоря там с теб; и ще взема от духа, който е на теб, и ще го сложа на тях; и те ще носят товара на народа заедно с тебе, за да не го носиш ти сам. Числа 11:16-17

Старейшините решават, че са загубили, понеже Бог не е бил с тях и сега, за да Го принудят да бъде с тях - те взимат най-свещенният предмет, който имат; Господният Ковчег. По този начин, те са мислели, че сега Бог със сигурност е щял да ги защити, иначе, ако не го направи, Той ще се изложи като Бог.

Интересен въпрос е какво точно е бил Ковчега на завета? Кивота? Господният ковчег?

Ковчега е бил позлатена кутия, в която първоначално са били пличите на завета, но научаваме от Евреи 9:4, че там после е имало и други предмети:

ковчегът на завета, отвсякъде обкован със злато, в който бяха златната стомна, съдържаща манната, Аароновият жезъл, който процъфтя, и плочите на завета;

В нашият текст, ковчега на завета е описан като: „ковчега на завета на Господа на Силите, Който обитава между херувимите.“ Херувимите са били ангелски създания, чиито образи са били изваяни и поставени да бдят над ковчега.

Ковчега е бил е бил символ на Божието присъствие. Около него е трябвало да бъдат внимателни хората, понеже ако някой не е разпознал, че е свят – е бил наказван. Понеже е представял Божието присъствие – доста често в битки, е стоял близо до лагера на израилтяните. И от там хората са започнали да вярват, че присъствието му е осигурявало победите им.

Нека се върнем в нашият текст. Старейшините вярващи в това поверие, решили да нападнат филистимците със Господният ковчег. Тук научаваме нещо важно и трябва да внимаваме:

Израилтяните са те са били прави, че ковчега е бил символ за Божието присъствие, но са грешали относно това, че са можели да контролират Бог.

След като израилтяните виждат Ковчега – те започват да се надъхват за бой и започват да крещят и викат. (ст. 5) Това, разбира се, уплашва филистимците. Те са чували за силата на израилтяните, когато ковчега е бил при тях. За тях това е било равносилно на божество, присъстващо на бойното поле, което не е на тяхна страна. Въпреки страха си, Филистимците решили да се стегнат и да не се оставят да бъдат роби на Евреите. (ст. 6-9)

Битката е била безапелационно спечелена от Филистимците. Хиляди израилтяни са били избити. Ковчега – Божието присъствие е било отнето от тях. Двамата фалшиви свещенника по онова време : Офний и Финеес, синовете на Илий са били убити в изпълнение на пророчеството на незнайният пророк (1 Царе 2:34).

Оцелелите израилтяни са били посрамени и ужасени от загубата на битката, както и от загубата на Ковчега на завета. Интересна е тяхната ситуация: всеки път, когато ковчега е бил с тях, те са побеждавали. Най-значимата победа е може би била, битката за Ерихон. Сега, обаче какво стана? Да не би Бог да ги е изоставил? Та те направиха, това което всеки път им носеше успех (бяха религиозни).

Библията никога не обяснява какво се случило. Обаче едно нещо е ясно, загубата е била заради презумпцията на израилтяните, че Божията защита над тях е основана на един предмет. Тяхното доверие не е било в живият Бог.

Ние хората често изпадаме в този грях – като се покланяме на „свети“ предмети, а не на светият Бог.

По времето на пророк Еремия – хората са започнали да се покланят на Божият Храм – ако храма го има, то и Бог го има. Това поверие (религиозност) е дошло от една случка станала по времето на пророк Исая. Най-голямата сила на света, Асирия е обасадила Ерусалим и по уникален начин, Бог изпъжда армията, като така запазва Храма от разрушение. Хората веднага са започнали да си мислят, че Бог винаги ще ги спасява, заради храма Си, Понеже, ако не ги спаси, то и храма е щял да падне. Въз основа на това поверие, много хора са започнали да живеят лош начин на живот до момента, в който влизали в храма.

Бог говори на тези религиозни евреи чрез Еремия казва следните думи:

Словото, което дойде към Йеремия от Господа: Застани в портата на дома Господен и възгласи там това слово, като кажеш: Слушайте словото Господне, всички юдеи, които влизате през тези порти, за да се преклоните пред Господа. Така казва Господ на Силите, Израелевият Бог: Поправете пътищата си и делата си и Аз ще ви утвърдя на това място. Не уповавайте на лъжливи думи, за да казвате: Храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен е това. Защото ако наистина поправите пътищата си и делата си, ако съдите съвършено право между човека и ближния му, ако не угнетявате чужденеца, сирачето и вдовицата и не проливате невинна кръв на това място, нито следвате чужди богове за ваша вреда, тогава ще ви направя да живеете на това място, в земята, която дадох на бащите ви отвека и довека. Ето, вие уповавате на лъжливи думи, от които няма да се ползвате. Като крадете, убивате, прелюбодействате и се кълнете лъжливо, и кадите на Ваал, и следвате други богове, които не сте познавали, идвате ли после да стоите пред Мене в този дом, който се нарича с Моето име, и да казвате: Отървахме се, за да вършите всички тези мерзости? Еремия 7:1-10 (прочетете цялата глава)

Колко често и ние сме като тези евреи? Чудотворни икони? Кръстова гора? Мощи на светци? Светена Вода? Запалване на свещ? Икона в джоба, или над леглото или на стената, или в колата? Да отидеш в Светите земи? Да пипнеш стената на плача? Защо всичко това? Защото тайно вътре в себе си, си казваме „за да може Бог да ни пази.“ Това мили хора се казва идолопоклонство!

Защо толкова лесно се покланяме на идоли?

• Защото можем да ги контролираме – да ни служат, когато имаме нужда от тях, по начина, по който ние искаме.
• Християните не трябва да правят идоли от нещата, които имат за цел само да символизират, някои от Божиите качества.
• Медната змия – тя е била за символ на израилтяните, че Господ спасява, но виждаме, че векове по-късно е имало израилтяни, които все още са и се покланяли.

„и унищожи медната змия, която Моисей беше направил, защото дори до онова време израелтяните й кадеха; и я нарече Нехущан.“ 4 Царе 18:4

• Да се довериш на Бог не е същото, като да се довериш на външните символи на вярата.
• Някои хора казват – ми нали се кръстих, нали съм член на църквата вече
• В България – всеки е религиозен. Но това не означава, че вярваш в Бог.

Какво научихме от всичко това:

1. Много хора си мислят, че могат да контролират Бог като използват религията и символите й.
2. Някои хора отиват при Бог само когато им запари стола.
3. Бог не може да бъде контролиран от нас – ние трябва да Му позволим Той да ни контролира
4. Бог не е ръкотворен идол, който може да се контролира.

Нека не изпадаме вече в този грях, който доведе до такива страдания на Израел. Нека търсим Божието царство, а другото, всичко ще ни се прибави.

Тя е универсална

Смърта ще посети всеки от нас. Библията ясно и точно заявява, че е „ определено на човеците веднъж да умрат“ Евреи 9:27. Това е последното нещо, което ще изпитаме в нашият земен живот. Идеята за прераждането е чужда на християнството.

Значението на смъртта

Смъртта е прекратяване на физическият живот посредством разделяне на тялото от душата. Това не е пълно унищожение на човешкият живот, понеже душата продължава да живее. Тялото  става инертно, безжизнено.

Исус говори за смъртта като сън (Йоан 11:11, 14), както и Павел (1Солунци 4:13; 1 Кор. 15:51). Следвайки тези стихове, някои християни заявяват, че след смъртта, душата е в безсъзнание или в покой (т.е. спяща), във времето между смъртта и завръщането на Христос. Използвайки термина сън вместо смърт, е просто един начин да се говори за починалите християни. Апостол Павел сам казва „предпочитаме да сме отстранени от тялото и да бъдем у дома при Господа.“ (2 Коринтяни 5:8)

Човешкото същество, от друга страна, не е живо след смъртта според библейският смисъл на живо същество. Това е така, понеже библейското богословие, за разлика от гръцката философия описва човешката природа като обединение между душа и тяло. Когато този съюз е развален, тогава казваме, че е настъпила смърт. Вечният живот в пълното си значение не е разделяне на безсмъртната душа от тялото, а е възкресението на тялото (Йоан 11:21-26).

Значимостта на смъртта

Съвременният светцки материализъм не придава никакво значение на смъртта. Той казва, че нищо няма след смъртта, и че тя е просто краят на историята на всеки един човек. Важното е да се гледа биологията, а тя казва, че като умреш си умрял, точка!

Такова виждане за смъртта е доста глупаво, понеже ако смъртта е без значение, то самият човешки живот е без значение. Християнството, от друга страна, гледа на смъртта като имаща голямо значение поради няколко причини:

Смъртта е наказанието за греха

Бог предупреди Адам, че неподчинение към Божествената воля ще доведе до смърт (Битие 2:27). Когато Адам и Ева не се подчиниха, присъдата и наказанието бяха обявени „понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.” (Битие 3:19). Смъртта е в резултат на грехопадението и заедно с нея греха се разпространи и влезе в цялата човешка раса, заради неподчинението на Адам (Римляни 5:12, 17). Смъртта е заплатата на греха (Римляни 6:23).

Смъртта не е естествена част от човешкото съществуване.

Пелагий е вярвал, в това, но това е било така, понеже той не е вярвал в греха. Той е вярвал, че човек, ако се стегне, може да живее без грях. Той е вярвал, и че хората  сме родени безгрешни и се заразяваме с греха в процеса на израстване в грешият свят. Някои поети дори наричат смъртта „тази хубава нощ.“ Библията обаче е категорична, смъртта е враг: „смъртта, най-последният враг“ (1 Кор 15:26)

Смъртта придава значение на живота

Странното е, че врагът е този, който придава смисъл на нашето земно съществуване. Това е така, понеже смъртта прекратява пробативният период, в който човеците избират дали да приемат или отхвърлят пътят на вечният живот предложен им от Бог в Христос. Моралните избори, които правим в този живот са от огромно значение и служат или за наше благословение или за наша проклетия. Ако я нямаше смъртта, то тогава нямаше да има никаква сериозност относно нашите морални решения, понеже щяхме да отлагаме вечно. Това не е възможно за човека, понеже съдът настъпва веднага след смъртта (Евреи 9:27).

Някои християни вярват, че на човек ще му бъде даден втори шанс за покаяние след смъртта преди Божият съд. Те казват, че понеже Бог е Любов, то няма как да не позволи да съществува възможност за покаяние и спасение след смъртта. Някои дори намират пасажи като 1 Петрово 4:6 където автора пише, че благовестието се проповядва на мъртвите, кято казват, че тези стихове свидетелстват за т.нар. втори шанс. Интересно е, да се отбежележи, че този пасаж въобще не говори за това. Но това ще бъде цяла отделна статия.

Смъртта не е крайното наказание

За тези, които отхвърлят Божията милост, физическата смърт е само предверие към това, което автора на Откровение нарича „втората смърт“ (Откр. 2:11, 20:6, 21:8). Тази втора смърт е описана и като „вечно наказание“ (Матей 25:46) и „вечна погибел от присъствието на Господа“ (2 Солунци 1:9). Сам Христос казва, че физическата смърт е само унищожение на тялото, а това от което хората трябва да се страхуват е унищожаване и на тялото и на душата (Матей 10:28).

Смъртта е последната стъпка към освещаването на вярващия

Никой не може да избегне болестите и страданията на този живот преди смъртта. Апостол Павел, затворен в Рим, пише за желанието си „понеже имам желание да си отида (умра) и да бъда с Христос, което би било много по-добре (отколкото земният живот)“ (Филипяни 1:23). На друго място, както вече писахме, апостола избира да е извън тялото и да е при Христос (2 Коринтяни 5:8).

Докато смъртта ни води към последната стъпка към нашето освещаване, прославянето, за което Павел говори в Римляни 8:30 е наградата, заедно с вързкресението, която очаква всеки вярващ при второто идване на Христос.