Сотериология – учението за спасение

Йоан 1:12-13 А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога.

Спасение се нарича действието, при което благодатта на Исус Христос влиза в живота на дадена личност като побеждава силата на греха и примирява човека с Бог. Доктрината за спасение се казва още Сотериология. Терминът Сотериология се състои от две гръцки думи: „sotereo“ или спасявам и „logos“, или дума, слово и др.. Основният въпрос, който ще разгледаме в тази статия, е “Какво означава да получим Божията пълнота или милост?“
Отговорът на този въпрос може да е пряк и ясен, както и не толкова ясен. През историята си Църквата е била единна по отношение на това, което е писал Апостол Йоан: че има връзка между вярата в Христос (1:12) и получаването на пълнотата или милостта Божия (1:16). От друга страна е имало и други тълкувания относно значението на “пълнотата” или “благодатта” Божия в Христос. Тези различия са разделили църквата на два лагера – Източен и Западен.

Западната (Латинската) Църква, обхващаща католическата и в последствие протестантските църкви, като цяло е била силно повлияна от Римското право и имперско управление. От тук се вижда зараждането на идеята за т.нар. Божи суверенитет в управлението на света и правното състояние на вярващия, заставащ пред Бог като вече оправдан грешник. Източната църква, от друга страна, избира пътя на мистицизма, където спасението се вижда не толкова като законно опрощаване на вина, колкото като духовно единство с Бог. Това е и основата на тяхната доктрина за теозиса, или богоподобието. Тази доктрина е добре разработена от църковния отец Атанасий. Неговата най-известна и може би най-объркваща фраза е “Словото стана плът, за да може човек да стане бог.” Това, което е ясно, от това изречение, е, че пълното божествено и пълното човешко естество на Христос трябва да са запазени, за да можем ние да бъдем спасени. Защото, ако Христос е бил само човек и не божествен, то ние няма да можем да бъдем помирени с Бог. Това е така, понеже помиряване трябва да стане само чрез съюз с Христос, в който са пълните човешко и божествено естества.

Източната църква - Теозис
Във II Петрово 1:4 четем, че християните са тези, които “участват в божественото естество.” Докато този текст е централен в богословието на източно-православната църква относно богоподобието, истинската Библейска основа може да се намери в първите три глави на Битие.

Битие 1:26 ни казва, че човекът бе създаден “по Божий образ и подобие.” Източно- православната църква следва модела, поставен от Йереней, който в книгата си “Срещу ересите” прави разлика между Божий “образ” и “подобие,” дарени на Адам и Ева от техния Създател. Когато са съгрешили, нашите прародители са запазили някои аспекти от този “образ” (капацитет за запазване връзката с Бог), но са изгубили “подобието” на Бог (духовно единство с Бог). Обаче в Исус Христос, Божието подобие у човека бе възстановено, за да може духовният съюз с Бог да стане възможен отново за тези, които са обединени с Христос чрез присъствието на Божия Святи Дух в тях.

Теозисът е процес, при който става пълно възстановяване на “Божието подобие” при тези, които са в духовен съюз с Христос. Други църковни отци, освен Атанасий, подкрепящи доктрината на деификацията (възстановеното Богоподобие), са:
“Ако Словото стана човек, то е, защото човек трябва да стане бог.” - Йереней
“Бог се съедини с нашето естество, за да може нашето естество да се обожестви чрез съюз с Бог” – Григорий от Ниса.

“Обединявайки се с твоето тяло (Господи), и споделят твоето естество, и аз напълно приемам като мое, това, което е Твое, като се обединявам с Твоята Божественост.” – Симеон, Нов Богослов.

В светлината на тези изказвание, мисля, че е нужно да изнясним две неща, а именно, какво учи и какво не учи доктрината на теозиса.

Първо: Tеозисът не е форма на пантеизъм (всичко е Бог и Бог е всичко). Същността на нашето човешко естество не е потънало в теозиса, а по-скоро нашата човечност е станала“богоподобна” по същия начин, както човешката природа на Христос, неговото тяло, е прославено след възкресението. В Христос ние ставаме като Христос. И въпреки това, ние не ставаме част от Троицата. По точно, ние взимаме участие в живота на Бог единсвено посредством Божията благодат в Христос. Накратко, църквата не става придатък на Троицата.

Второ: Източно-православната доктрина учи, че нашият краен теозис или богоподобието ще стане пълноценно, когато Христос се върне отново в края на дните. Православието понякога нарича това явление “третото раждане”. Междувременнo, тези, които са изпитали второто раждане чрез вяра, продължават да стават все по-богоподобни чрез участието в символите на вярата, култивирането на божествени добродетели и добри дела [1]. По този начин можем да направим извода, че Православната доктрина на спасението е сакраментална и синергетична. (изразява се в участието на тайнствата – кръщение, Господна трапеза и др, което показва, че спасението зависи и от Бог, и от човек, т.е. двамата работят заедно в процеса на спасение на човека).

Синергизмът не е изцяло и конктретно подкрепен само от православната църква. Независимо от силното влияние на монергизма (само Бог участва в спасението на човека) на Августин Блаженни в Западната Църква, много християни са поставили по-голямо ударение върху свободната воля на човека, изразена в човешкия отговор на Божията благодат, отколкото върху Божия суверенитет, който побеждава поробения ни от грях живот.

Такива синергетични западни християни споделят с монергистичните си противници легален език, когато се говори за спасението - използвайки изрази от рода “опростен и оправдан”, вместо да използват мистичния език на Източната Православна Църква, изразен в доктрината теозис или богоподобието.

Нека сега разгледаме различните виждания за спасението сред Западните християни. Тези виждания се развиват въз основа на термините прошка на грехове и оправдание, намерени в посланията на апостол Павел; и същевременно, до голяма степен, пренебрегнати от Източната Църква.

БОЖЕСТВЕНИЯТ ИЗБОР

Кой кого избира?

Дебати, съпровождащи доктрината за избора, са се опитвали да дадат отговор на един важен въпрос: ”При спасението на човека, кой има последната дума, Бог или човек?”. Може ли Бог, в своя божествен суверенитет, да избира едни, а други не, за спасение и наследяване на вечен живот? Или пък, както един известен богослов казва - “крайната отговорност за спасението на човека зависи от човека, а не от Бог?”[2]

Християните на Запад са се провалили в опитите си да достигнат до единомислие при отговорите на тези въпроси. Тези, които наблягат на Божия суверенитет, т.е. Бог, избиращ сам хора за Спасение, се облягат на стихове от Библията като Йоан 15:6, докато тези, които се фокусират върху правото, последната дума в отговор на Божествената милост и благодат да е на човека, се основават на Йоан 3:16. Тези две групи хора имат доста различен начин на тълкуване на езика на Новият Завет (НЗ), когато говорят за Божията дейност в избирането и предопределението за спасение.

Историческо предопределение - това е така нареченото „Средно положение“
Дискусията тип диатрайб - или задаване на въпроси и отговарянето им от един и същ човек, е начинът, по който апостол Павел в Римляни 9-11 ни разказва, че в историята на Ст. Завет (СЗ) само едно малцинство са били верни на Бог. Тези хора Павел нарича "избрани." (Римляни 11:7) Въпросът е, каква е била Божията "цел на избиране." (Римляни 9:11)

От аргументите, с които борави апостолът в Римляни 9:6-18, ни се дава да разберем, че Божията цел на избирането е да избере определени личности или група от хора, чрез които Той ще постигне/установи волята Си. Методистът Джон Лоусън го казва много добре: "Изборът е във факта, че Бог избира някои личности и народи да играят особена роля в историята." По този начин виждаме, че Бог дава обещание на Авраам и неговото потомство, но това обещание е било изпълнено само чрез Исак и Яков, и по този начин изключва Исмаил и Исав (Римляни 9:7-11-13), въпреки факта, че и те са Авраамово потомство.
Казано по този начин, виждаме, че изборът е за съдбата на хора и народи от гледна точка на специфична роля в историята, а не крайно предопределение - където някои са предопределени за погибел, а други за вечен живот. Никой уважаващ себе си ученик на Библията не смее да отрече факта, че тези думи на Павел в Римляни 9 се отнасят поне за съдбата на хора от историческа гледна точка.

Обаче някои от най-извесните богослови като Августин, Анзелм, Тома Аквински, Лутер, Калвин и Дж. Едуардс използват думата "избран" като синоним на думата "предопределен", която се отнася за спасението на определена група хора и унищожаването на всички останали. Калвин казва в Иститутите си 3:21 – 1, че някои са “предопределени за спасение, а други за погибел”. Това ни насочва към другата версия за спасението, наречена индивидуално избиране или предопределение.

Предопределение
Предопределението се разделя на два лагера - монергисти и синергисти.
Монергизъм е термин, представен от Августин, който казва, че единствен Бог играе роля в спасението на човека. Синергизъм е другото понятие, което пък казва, че човек и Бог заедно работят за спасението.

Нека разгледаме поотделно двата лагера.
МонергизъмТази доктрина се основава на факта, че човек няма никакви морални или духовни възможности да се спаси сам – понеже неговата човешка воля е напълно мъртва заради греха.

Монергистите наблягат на Божия суверенитет относно свободата на избор на хора за спасение или унищожение. Причината, поради която Бог избира някои за спасение, не зависи от нищо, което хората правят, но изцяло от Божията милост, която е извън пределите на човешките възможности за схващане.

От тука излиза и втората теза, изразена в калвинизма, а именно, че Бог както предупределя някои хора за спасение, така и същевременно предопределя някои хора за погибел. Това предопределение става без нито едната или другата група да са го заслужили; затова казваме, че това предопределение е безусловно.

Тази теория добива завършен вид във думите на Калвин: “Божията първа заповед, още отпреди сътворението на света, е да предопредели някои за спасение (избраните) а други да предопредели за погубление (осъждане).“ Съвременните калвинисти продължават тази доктрина (за която Калвин нищо не споменава) като казват, че втората заповед на Бог е била да предопредели Христос да дойде и да избави избраните.

В това са вярвали Калвин, но преди него Августин и други. Обаче идва моментът, в който други реформатори, преразглеждайки тази тяхна теория за спасението - “монергизъм”, я намират за невярна и предлагат теорията “синергизъм”. Главен представител на тази теория е Яков Арминий.

Арминий не одобрява термина и доктрината на безусловното предопределение, затова предлага друг термин: условно избиране.

Арминий не е бил съгласен с мисълта, че първата заповед на Бог е била да осъди определени хора. Това би означавало, че Бог желае еднакво и да спаси, и да погуби хора. Затова той предлага алтернатива, която казва, че първата Божия заповед е била да определи Сина Си, Исус Христос, за спасител на грешният свят чрез Своя живот, смърт и възкресение. Втората заповед, издадена от Бог още от преди сътворението на света, е била избирането на Църквата за спасение. Тук наблюдаваме, че вече нямаме индивидуално избиране за спасение, а то е корпоративно, т.е. на църквата. С други думи, ако си част от Христовата църква (не само член), то ти си избран за спасение – но само, ако си част от Христовата църква.

По този начин се твърди, че Бог избира определена класа хора, която представляват тези, които се покайват и повярват в Христос. Така изборът става освен корпоративен и условен. Това означава, че ако се покаеш и приемеш Христос, ти ставаш част от Христовата Църква и си избран за спасение. Бог не избира определени личности за спасение, но една корпоративна единица, Църквата.

Индивидуални личности са избрани въз основа не на безусловен избор от страна на Бог, а въз основа на тяхната вяра в Христос (не на дела), която Бог е предвидял отпреди сътворението на света. По този начин виждаме, че учението за свободната воля показва, че хората трябва да имат свободна воля, за да имат за какво да отговарят пред Бог.

Проблеми в двата лагера

Най-проблематичният стих за двата лагера е Римляни 8:29. Баркли – известен богослов и коментатор на Библията, казва, “ако можеше Павел да не пише това, щеше да спести доста проблеми”. Различията в разбирането и текстуалната интерпретация на този текст са основа на различията в тезите за спасение на калвинистите и арминианците.
Текстът е, както следва: “Защото, които предузна, тях и предопредели”.
За арминианците това означава – тези, които Бог предварително видя (Бог видя тяхната вяра в Христос), тях и предопредели.

За калвинистите означава следното – които Бог предварително нареди, тях и предопредели за спасение. Калвинистите намират основа за това предузнание в значението му, използвано в СЗ, Еремия 1:5 “Преди да ти дам образ в корема, познах те.”
Но тук Бог продължава, като изяснява какво има под предвид с това “предузнание”: Той казва “Преди да ти дам образ в корема, познах те, и преди да излезеш из утробата, осветих те. Поставих те за пророк на народите” – което пък дава хляб за размисъл, че Бог говори много повече от “предузнание” или “предвиждане.“ Текстът говори за предупределянето съдбата на личноста на пророк Еремия.

Сблъсъкът между калвинисти и арминианци относно значението на предопределението е възникнал първоначално в ранната църква и поражда горещ дебат между Изтока и Запада относно взаимоотношението между божественият суверенитет и човешката свободна воля. Калвинистите, отнасяйки се до традицията на Августин, подчертават Божия суверенен избор на отделни хора за спасение, докато арминианците подчертават свободният избор на човека, дали да приеме Христос за свой личен Спасител. По този начин калвинистите се самоидентифицират богословски като монергисти, а арминианците като синергисти.

Христоцентричната доктрина за спасение, предложена от Карл Барт
Карл Барт е швейцарски богослов, който, както Арминий, отрича тезата за божествена заповед за индивидуално спасение преди Бог да е отредил избирането на Исус Христос за спасител. Същевременно обаче, Барт не иска да има нищо общо със синергистите. За тази цел той разработва нов вид доктрина за спасението, която е напълно централизирана в личноста на Христос (христоцентрична), като иска да бъде подобна на това, което Августин, Калвин и Арминий предлагат в основата си. Т.е. спасението да става само в личността на Исус Христос.

Според Барт, Исус Христос е едновеменно Богът, който избира, и избраният Човек. Подобен език можем да намерим в писанията на Августин в 31 глава в “За предопределението на Светиите”. Интересното е, че Барт отказва да следва Августиновото виждане, че Бог е заповядал да избере или да отхвърли определени личности за спасение в Исус Христос. По скоро, според Барт, в Исус Христос ние можем да намерим Божиите заповеди и за избирането, и за отхвърлянето, той казва: „Изборът по благодат е вечното начало на всичките пътища и дела на Бог в Исус Христос. В Исус Христос Бог в своята Си свободна благодат избира Себе си за грешния човек и избира грешният човек за Себе си. По този начин Бог поема върху себе си божественото отхвърляне на човека със всичките му последствия и избира човека да бъде съучастен в Неговата слава.” (Църковна Догматика 2/2 стр. 2)

От този цитат разбираме, че Христос е едновеменно предметът на Божия избор и предметът на Божия гняв и отхвърляне. В Христос Бог избра да преживее отхвърляне заради нас на кръста и после, пак в Христос, да ни избере и да сме в Неговото присъствие.

Въпросът, който остава след този анализ на богословието на Барт, е, дали остава място за хора, отиващи в ада. Тук, както и в доктрината си за изкуплението, Барт апелира към универсализма (накрая всички се спасяват). В доктрината му за Божествения избор, ние четем, че никой не е “предопределен от Бог за унищожение”, както пък ни казват Калвин и Лутер чрез тяхната си дотрина за двойното предупределение (едни предопределени за спасение, други за погибел). Интерсно е това, което Барт казва за Юда Искариотски: “трябва да сме много внимателни да не заключаваме, че неговото предопределение (на съдбата на Юда) е позитивно. Обаче, от друга страна, не трябва и да предполагаме, че съдбата на Юда е негативна. ”

Общите за всички богослови характеристики при доктрината за Християнското спасение
Независимо от всичките разлики, които обсъдихме по-горе, има три основни неща, с които всички гореспоменати богослови са съгласни:

Спасението на християнина започва и свършва с Исус Христос. Той е “начинателят и завършителят на вярата ни” (Евреи 12:2).

Добрата вест за Христос е централизирана в Божиите спасителни дела в Исус Христос и те не са проста случайност, продиктувана от Божието разочарование от човешкото неподчинение. Напротив, Божиите хора са тези, които Той е избрал в Исус Христос преди сътворението на света, и е предопределил в Своята любов да се осветят и да бъдат осиновени като деца на Бога (Ефесяни 1:4-5).

Предопределението не трябва да се разглежда като някакъв абстрактен богословски проблем, като че ли няма никаква ценност в живота на християнина. Предопределението има връзка с целия живот на християнина, включително нашето взаимоотношение с Бог (осиновление) и нашето ежедневно ходене по Бога (святост). Предопределението ни дава надежда. Както Апостол Павел ни казва: “а които предопредели, тях и призова; а които призова, тях и оправда, а които оправда, тях и прослави.” Римляни 8:30.

Думи като осиновяване, святост, оправдание и възвеличаване ни преместват от сферата на “преди сътворението на света” и ни поставят в сферата на нашето ежедневие. Това от своя страна пък ни води към следващата важна тема относно спасението, а именно редът на спасението или на латински ordo salutis.