Как обещанието към Давид, споменато в Деяния 13, за включването на езичниците към Божия народ, се изпълва в Деяния 15

Георги Гърдев

Проповедта на Павел в Деяния 13:16-41се отнася за старозаветното обещание и милости на Бог към Давид. Това обещание обхваща еднакво и евреи, и езичници. В думите на апостола се вижда, че спасението дадено ни в Христа е всъщност изпълнение на обещанието дадено на Давид в (2 Царе 7:12-16; Псалм 16:10, 89 и Исая 55:3). Това обещание е било за „всички, които вярват” (гр. pas ho pisteuoan) (ст. 39).

По онова време е имало Богобоязливи евреи който са били християни (ст. 13:16, 26), които все още са си били свързани с Юдейството, и са държали на спазването на ритуалите, изисквани от Мойсеевият Закон. Тези хора са наречени юдаисти. Те са били много стриктни към изпълнението на Мойсеевия Закон до степен, че са изисквали закона да бъде спазван и от новоповярвалите езичници (Деян. 15:1), за да бъдат спасени.

Следва важният за тази статия въпрос:
Каква е била степента на свободното приемане на благовестието от езичниците в глава 13? Може ли те да си останат езичници, или трябва да спазват някаква част от юдейският закон (задължително посещение на синагогата, кръщение и обрязване)? Това е бил основният въпрос, който е причината за събора в Ерусалим описан в Деяния 15, където ръководителите на църквата под Божието водителство стигат до определено решение.

Текста на Лука в Деяния глава 15, описва тази развила се дискусия, чиято цел е била да се определи връзката на езичниците с Мойсеевия закон. И тази глава е основата на Деяния, от гледна точка на богословие и структура на книгата.

Веднъж започнала да евангелизира езичниците, които не са били предварително обрязани, християнската мисия започва да се сблъсква с трудни въпроси като: „дали те са пълноправни членове на тялото Христово ,понеже не са евреи?” Очевидно Антиохийската църква е имала правило да не изисква от християнизирани езичници да спазват еврейският закон. Въпреки че това не е засегнато в глави 11-14 то в 15:1 то става ясно. Това правило е било проблем за някои еврейски християни (юдаисти) по две причини:

Първо, за тях е било много трудно да приемат, че езичниците могат да са пълноправни членове на Божият народ, без да се изисква изпълнението на ритуалите от еврейския закон.

Второ, имало е тревога относно възможността на еврейски християни, които изпълняват еврейският закон, да седят и ядат на една маса с вярващи езичници, които не спазват закона и следователно са ритуално нечисти. Това е бил доста голям проблем, особено когато църквата се е събирала за „разчупване на хляба (Господна Трапеза).”

Нека сега да разгледаме тези два проблема описани в Деяния 15. В пети стих се казва, че някои Фарисейски християни, които подкрепят юдейското крило на християнската църква, заявяват, че е било задължително (гр. dei) за езичниците да бъдат обрязани ,и че трябва да им се заръча/заповяда да изпълняват “(гр. paragelleiv te teirein)” Мойсеевия закон, за да бъдат спасени.

Лука пише в 15:2, че това е предизвикало „доста препирня и разискване между тях, Павла и Варнава.” Думата за разискване в гръцкият – stasео, е много силна дума и означава – остър спор/караница. Тя е използвана в Новият Завет общо девет пъти, седем от които в евангелието на Лука или Деяния (Лука 23:19, 25 и Деяния 15:2, 19:40, 23:7, 10, 24:5). Във всеки един от тези случаи думата има значение на бунт, раздор или кавга.

Ситуацията е била доста сериозна, защото включването на езичниците в Божието обещание към Давид, като езичници, а не евреи, би породило сериозна опасност от етническо разделение в църквата, а това би поставило краят на мисията към езичниците и евреите от Диаспората (т.е. свидетелстването на евреи живеещи извън Палестина, около бреговете на средиземно море в градовете Александрия, Антиохия и Рим.).

Въпросът е бил: Какво е значението на термина „Божи народ,” и как главното етническо разделение в църквата (евреин/езичник) трябва да се адресира, за да могат и двата етноса да бъдат включени към Божият народ равноправно,. Това е с цел продължаване и укрепяване на връзката между езичник-евреин, и съответно запазването на единството в църквата. Лука ни казва, че тези етнически въпроси са били разрешени, независимо от протестите на много консервативни Фарисейски християни (юдаисти).

Проблемът обаче, не е бил разрешен лесно. Това може да се види от думите на Лука, който казва ,че „след доста препирни” се е стигнало до напредъка описан в 15:7. Самият факт, че Петър става и припомня на всички за неговото видение, където Бог му казва, че е избрал чрез него езичниците да чуят благовестието и да повярват (Деяния 13:48), показва, че мисията към езичниците още от самото си начало е била Божие дело, и че Петър е бил част от това дело. По този начин, разбираме, че благовестието към езичниците е започнало още от преди 10 години, чрез тогавашният лидер на Ерусалимската църква.

Тези, които са били на този събор, са знаели ,че думите на Петър са истинни, но от посоката на развихрилия се дебат се вижда, че те не са осъзнавали главната цел на Божият план: да привлече езичниците. Така става ясно, че подходът на Павел на не задължение към закона за езичниците, не е можел да бъде забранен под предлога, че не е бил част от Божият план или против Мойсеевият закон – понеже се показа, че Бог сам е започнал тази мисия. Заключението на Петър е, че Бог, който знае сърцето на всеки човек, даде Духа си на езичниците по същият начин (гр. kathos), както и на евреите.

Петър всъщност казва, че „сърцеведец Бог им засвидетелствува, като даде и на тях Светият Дух, както и на нас, и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти сърцата им чрез вяра” (Римляни 15:8-9). Това означава, че за да да обърнем нещата и да накараме езичниците да поддържат закона (както искат юдаистите), е все едно да изпитваме Господа (ст. 10).

След като Петър сяда, в стих 12 ни се казва, че Павел и Варнава започват да разказват на всички, какво е направил Бог сред езичниците - чрез тях – и всичко, което казват, подкрепя изказването на Петър. Когато спират да говорят, Яков взема думата. Интересно, той не взема в предвид изказванията на Павел и Варнава, а това на Петър. Той използва думата „първо” (гр. proton) за да покаже, че това което Бог е започнал чрез Петър, се продължава от Павел и Варнава (15:14). Това е много важно, защото показва продължението и връзката между Петровото поръчение и мисията на Павел към езичниците. Тази връзка е, че Бог е инициатора и на двете.

Събора е изслушал свидетелствата на Петър, Павел и Варнава. Заключението е било очевидно. Единственото нещо ,което е трябвало да стане, е Яков да подкрепи решението с цитат от Писанието. И наистина, Яков цитира пророк Амос 9:11 (Деяния 15:16-17). Думите на Яков, които са въведение преди цитата от Словото (Амос) в Деяния 15:15 показват, че това което следва е коментар на евангелист Лука, и че Лука е разбрал мисията към езичниците не само като Християнска, но според думите на пророка в Словото, и като свидетелство, което е свързано с обещанието дадено на Давид. По този начин, границите на „Божия народ” са били разширени и са включили езичниците рамо до рамо с евреите, въз основа на обещанието дадено на Давид.

Докато цитатът от Амос показва ясно, че спасението на езичниците е изразено във възстановяването на скинията на Давид, той не показва как точно ще се случи това. Ако направим връзката с изказването на Яков ,който казва, че езичниците ще бъдат приети като езичници (т.е. няма да се изисква от тях да спазват обредната част на закона), то тогава нещата стават по-ясни.

Във всеки случай, връзката с Давид е доста важна. Тя е важна, не само защото е била изпълнена във възкресението и възвеличаването на Исус, но защото е продължение на темата за всеобщо благословение ,дадено поради благостите обещани на Давид, започнало с раждането на Исус и продължило чрез проповедите на Петър (Деяния 2) и Павел (Деяния 13). Това обещание към Давид ,обяснено от Лука в Деяния, е за всички които повярват, независимо от етническата принадлежност или от произходът – те всички са достойни да получат благословението на Завета, и това включва получаването на Духа.

По този начин, чрез свидетелствата на мисионерите (Павел, Варнава) и цитирането на Стария Завет от Яков, мисията към езичниците, като не изискваща церемониално подчинение на Мойсеевият закон, е била официално благословена и призната от Ерусалимската църква. Неяснотата ,относно начина на включване на езичниците към Давидовото обещание в глава 13, е изяснена в глава 15. Единственото условие е било това: да почитат и обичат братята и сестрите евреи, и да бъдат деликатни към техните ритуални обичаи на чистота, които са характерни за Мойсеевият закон, за да може по този начин да се достигнат евреите от Диаспората (15:20-21).

По този начин, видяхме как Лука постига целта си да покаже как езичниците са били приети като такива в една църква, която като начало е била чисто еврейска.